Нещо безсмислено със смисъл

Смисъл, че хем ще си живееш спокойно и без него, хем пък за какво живеем, ако не си правим кеф на душата… И то не с ракията, като напитка, а със суетнята около това да стигне до чашата. Те са едни казани, пък плодове, пък трето, пето… Аз съм по съхранението. Е, и по пиенето де, ама не и на тази която съхранявам… Поне докато не реша.

Идеята е да се постигне уникалния вкус, неповторимият. То и това не е добре, че като вземе да ти хареса… и свърши… . Аз залагам на малките количества, поне докато не уцеля някоя върховна комбинация и не започна да я правя само нея… Става въпрос за отлежаване на ракията (в този случай) с различни билки, подправки, дървесина и други подръчни материали от кухнята на жената… Тази година съм заложил при експериментите и една проба с люто чушле, ама то не е люто, не огън ами ядрено гориво направо това чушле, ще видим какво ще излезе. Друго което чакам с интерес да отлежи е това с какаовите зърна. Ракия с вкус на шоколад, а? Ако стане ще се разбере… Сложил съм и с анасон, карамфил и дърво от черница. Опитах се и на вид да ги докарам, пак с подръчни средства, поне като ще ми седят пред очите повече време да не ме (я) дразнят… И така…

Айде Наздраве !

С люто чушле

Мама, тате, бате и аз… и още една мама…

За много години !

Минали са 2 години, 4 месеца и 17 дни и аз пак съм тук. У нас си, както и си го написах (въпреки гръмкото заглавие, това тук не е хан за съжаление, колкото и да ми се иска). Чак и уърдпрес се усъмни, че съм аз и ме накара да си потвърдя паролата през мейла… Е, айде за много години! Отдавна не сме се виждали гледам. Кога е минало толкова време не знам, но като се замисля колко неща са се случили от 10.06.2013 г. леле…

Прехвърлих 30така, че даже и отгоре, ама хич не помъдрях, чакам 35те, да видим ще стане ли. ЦСКА би Левски 6 пъти подред, а сега играе във ‘В’ група… и тук чакам да видя какво ще стане… Изкарах едно цяло лято в Созопол, сигурно за това и не помъдрях, нямаше кога да мъдрувам… Проядох качамак незнайно как, може би защото идва мъдростта?! Ама по-скоро не идва, щом се навих пак да изтегля банков кредит… Дойде моето аз след пет години и ми каза – ‘Тегли бе, аз ще го връщам“ и аз викам „Ми ху’у тога’а аз пък ще ги изхарча“… Ама сега аз си ги връщам, тоя бъдещия ската…

Минаха през това време и няколко национални избори. Ето и нещо актуално. Оня ден избори – 2 в 1. Ама по-бива да му викат 2 в 2, аз не разбрах как ги бяха обединили в 1, като те карат всичко по 2 пъти да правиш… Ама айде, мина, гласувахме. Сега спорят разни, едните викат „Как така ме питат ще гласувам ли за референдум, естествено, че ще гласувам“, а другите „От къде на къде ще ми навират бюлетина за референдум в ръцете без да ме питат??“. И те на са помъдрели като гледам…

И така… Обещавам на себе си, да съм по-редовен вече тук, че не знам дали има на кой друг да обещая… До нови срещи във виртуалният хан ‘При Дойчев’. Наздраве!

Незабележимите

Те са навсякъде, особено много извън София, а там стават и по-забележими. Дали заради това, че са повече или просто не се разсейваме, колкото в града – не знам. Имат си и същите грижи като хората или поне една основна грижа – да се нахранят. Само, че вместо да си купят храната, те трябва да я намерят и после да я извоюват. Например тези двете мравки в такава хватка се бяха хванали – мислех си, че всеки момент ще падне нечия глава. Докато едната обядваше, другата реши да нахалства и да се присъедини към угощението:

Някой обаче не беше на това мнение и се опита да се саморазправи с наглеца:

Те обаче излязоха по-разумни и ‘седнаха’ да ядат заедно:

На следващият кадър, докато един събира храна, се превръща в такава за друг. Пчелата тъкмо се беше отрупала с прашец, когато хищника я сграбчи с такава сила, че някой боец би му завидял. Колкото и да махаше с крака и крила пчелата, паяка не й остави никакъв шанс:

Дори и седемте кърлежа които се впиха в мен докато се завирах в треволяците да снимам пчелата и паяка си заслужаваха за този кадър и тази гледка въобще :)

Личната био-градинка

От ранната пролет до сега, ми се случиха страшно много неща, променящи из основи начина ми на живот. Но все пак покрай загубата на работата, смяната на квартирата и всичките други „шитове“, които се струпаха, успяхме да реализираме един отдавна замислен семеен проект, а именно – създаване на собствена градина за плодове и зеленчуци !

Имаме близо до София, едно малко семейно къще  с огрооомен двор и след като се разбра, че ще разполагаме с цялото време на света това лято, веднага се заехме с обработката на терена (всъщност, аз още есента направих първото прекопаване на почвата, така, че май съм пророкувал нещо…). Честно казано първата ни реколта е доста скромна, но е направена с такова желание и мерак, че много хора биха ни завидели на ентусиазма. Да се надяваме догодина живот и здраве поне да удвоим производството…

„Човек е това, което яде“ са казали хората, а пък  ние вкъщи от Нова година насам не ядем месо, хапваме само риба, от дъжд на вятър. Това ни амбицира още повече да хванем мотиките и да се развилнеем в двора. Прочетохме по 1-2 унаследени соц. книги за домашното плодо и зеленчуко производство на издателство „ЗЕМИЗДАТ“ (класика), изключихме от наставленията тоновете химия която ни препоръчват да изпръскаме върху зарзавата и се заловихме. Пръв беше лука, още преди да се беше стопил снега през Март месец. Последваха го картофите, а веднага след тях боднахме и доматите със се колците.

Прилагам и снимков материал, защото казват, че една снимка говори повече от хиляда думи:

 

Лука гордо се  пъчи. Точно по средата на кадъра, над лука, зад дървото се показва малка част от компоста който сглобихме да си наторяваме:

 

Картоф. Не от Самоков, но много близо до там :)

 

Ето това е нещо с което се гордея извънредно! Варел от който излиза маркуч, на който са направени много ситни дупки, най-вече около корените на доматите. Пълним варела и гравитацията си върши работата, по една седмица все е влажна почвата. Много е полезно за нас, защото е имало и периоди от по 2 седмици да не можем да отидем да поливаме:

 

Първия цъфнал домат:

 

Освен нещата които ние насадихме, в двора имаме още – касис, малини, къпини, ябълки(4!), круша, череша, слива, джанка, липа, орехи(2 огромни)… вероятно и пропускам нещо, но в момента не мога да се сетя. Ето го касиса:

 

Освен книгите за отглеждане на гореизброените, се намери и една за консервиране. Може би се досещате вече, че килера вкъщи е почти пълен и празните буркани са на привършване…

Айде, сполай Ви за вниманието, доскив! :) []

Каръщината и гъбите

Ето, че след около 6 (шест!) месеца, аз се появявам отново в „на-линия“ пространството. Причините за отсъствието са много… Като започнем от основната пречка да се влиза в интернет – счупения компютър, и преминем към духовно и психически съсипващите – продажба на апартамента в който живеем под наем, съкращаване от работата (в рамките на 2 седмици) и загубата на титлата на ЦСКА в последния кръг от първенството…, честно казано въобще не съм се и сещал, че имам блог, или там нещо подобно.

Засега положението се е закрепило някак си (да чукам на дърво!), имаме си нова квартира, очертава се тези дни да започна и нова работа, компютъра е с трансплантиран хард диск, само в ЦСКА не знам как ще се оправят нещата, но това е друга тема…

Общо взето с две изречения това е за последните месеци. Всичко обаче си има и добри страни – ходим по-често и за по-дълго време на вилата, качваме се често и на Витоша, стигнахме даже и до Черното море, а картата на фотоапарата ми така се беше задръстила, че когато преди 2 дена го извадих да снимам, не знам само как не ми изписа някоя псувня на екрана… И така се стигна и до този момент – източване на снимките, преглеждане и подреждане на една малка серия на гъби, която се е заформила за последната половин година и ме изненада приятно.

Ето ги и тях:

 

Честно казано нямам идея какви са тези гъби и дали стават за ядене, само ми харесаха как изглеждат. Забравих да кажа също, че проекта 366х366 претърпя провал, но ще измисля някакво евентуално продължение или нещо такова… Ами, това е за сега, надявам се да е до скоро четене, пък ще видим какво ще стане. []

Нови 3 от 366 !

Ето още 3 нови кадъра от проекта.

Снимка 59 – Ето нещо което напомня, че все някога би трябвало да дойде лятото, най-накрая! Това е току що покълналата в саксия Салвия:

 

Снимка 58 – Тук всеки може да си развихри въображението както си иска. А иначе, това е цвета на една Теменужка :

 

Снимка 57 –  Бутилка малцово уиски Далмор, отлежавал 15 години :

От 45 до 56

Малко бях изостанал с проекта, но ето сега качвам цели 12 нови снимки:) :

Снимка 56 – Върви, народе възродени, към светла бъднина върви… Не знам защо така ми звучи този кадър…?!? Може би за да излезнем най-накрая от тъмната дупка в която сме ? :

Снимка 55 – Ancistrus (Анциструс) е риба от семейство Лорикариеви сомове. Обитава реки и езера в северната част на Южна Америка. В България обитава…  зоомагазини и зоопарковове… :

Снимка 54 – Следобедна разходка в парка и катерене по катерушките, където преди *найсе години татко и на Ради се е катерил :

Снимка 53 – Няма значение, че снега ми стига до главата, важното е да се изпикая на моето си дърво ! :

Снимка 52 – Не знам защо, но все ме привличат такива гледки, толкова типични за централната част на София(и не само). А иначе фасадните кабели са забранени… :

Снимка 51 – Ледена пустош. Всъщност не е чак толкова пусто, но когато вървиш през платото и вятъра бръсне тялото ти, очите те болят от толкова много светлина и на места краката ти затъват над коленете в сняг, тогава имаш чуството, че на хиляди километри около теб няма нищо и времето е спряло :

Снимка 50 – Любим въпрос на учителката ни по история в средното училище беше ‘Кой крак на коня пред Народното събрание е вдигнат?’. Чуваха се всевъзможни отговори – ‘Преден ляв’, ‘Заден десен’, ‘Предните два’, ‘Не, преден десен!’ … А тя седеше и ни се смееше, докато по чиновете се водеха ожесточени спорове. Както и да е, коня е здраво стъпил на земята с всичките си крака, а самия паметник е построен в периода 1901-1903г., по проект на младия италиянски художник-скулптор Арнолдо Цоки :

Снимка 49 – Сняг и студ не могат да спрат ‘Червената армия’ :

Снимка 48 – Като плодородните житни полета :

Снимка 47 – Сградата на Австрийското послолство в София, на фона на Св. Ал. Невски и сградата на БАН в дясно. Историята на Австрийската мисия в България е крайно инересна. Както сега, така и през началото на ХХ век, Австро-унгарското посолство се е намирало непосредствено до Италианското.  В края на Първата световна война, обаче италианците окупират чисто – новата сграда на Австрийците. След дълги преговори в крайна сметка италианците отстъпват собствената си сграда на Австрийците и се настаняват в тяхната, където се намират и до днес. Фактически днешната сграда на Автрийската мисия е построена в периода 1905 г. до 1910 г. по плановете на италианския архитект Енрико Бовио, а сградата на Италианското посолство е проектирана от Австрийския архитект Бранг през 1882 година. Не знам някой дали ще схване нещо от написаното, но ето я и сградата на Австрийците :) :

Снимка 46 – Тук се повтарям  малко със снимка #27, но не се сдържах да щракна този ‘Маметник’ :

Снимка 45 – Кабелджийте явно са се вдъхновили от шивашките услги и така са ушили всичко, че няма късане! :

Зимна история

Най-накрая да се появи един слънчев ден и аз да съм почивка ! Е, естествено, докато се натовариме и се изстреляме до Алеко – слънцето се скри зад дебели облаци, но това не успя да ни помрачи натроението за разходката. Пък и нали водещо правило за фотографите е – „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, така, че с голямо настроение тръгнахме от Алеко към „Голи връх“. Още почти в самото начало пътеката ни заведе в гората и там седяхме като омагьосани… Сняг, сняг, и пак сняг! И сняг :

Поснимахме в гората и продължихме по пътя си. Излезнахме на морените, от където се откри уникална гледка към Софийското поле, Лозен планина и върховете на Стара планина. Дори и в този момент да се беше наложило да се приберем по някаква причина, пак нямаше да съжалявам, че съм бил път напразно, след като видях тази гледка:

След още малко вървене, отново се откри хубава гледка, само, че този път на другата страна – към планината :

Лека полека се придвижвахме по маршрута. На снимката ясно се вижда до къде стига снега на колчетата за зимната маркировка на пътеката, а на някои даже им се виждаше само върха… :

След още десетина минути ходене, последните дървета оставаха все по назад, а ние, ако не знаех, че сме на Витоша, щях да си помисля, че сме на някое забравено от всички място, където не е стъпвал никога човешки крак. Все едно се озовахме далеч на север, в Сибирската тундра, без следи от човек в радиус от поне 1000 км… Но това беше само в ума ми, даже на снимката горе в ляво се виждат хора :) :

Ето и още един кадър, на който всичко е замръзнало и времето е спряло :

След като прекосихме платото и ни понадуха вятъра, се спуснахме надолу към станцията на лифта  ‘Голи връх’ и от там поехме отново към Алеко, само, че от долния път – през гората на завет. Ситуацията в гората беше както се казва „От тея дървета, ник’ва природа не мога да видя“ :) , но от време на време се откриваха и такива гледки – всъщност това е отново на морените, само, че в по долната им част :

Повървяхме още малко и стигнахме отново до Алеко. Общо около час и половина разходка. Не е много, но като се има впредвид, че бяхме и с малката на ръце почти през цялото време, мисля, че ни беше достатъчно – най-вече за нея. Така ни приключи разходката, но не и приключението, защото продължихме почивния ден с пързаляне с шейна по склоновете на Щастливеца ! :) []

От 39 до 44

Следват още малко снимки – от 08.02 до 13.02.2012 :

Снимка 44 – По пронцип би трябвало тези пейки да те примамят да седнеш на тях…, някак си обач не успяха да ме подлъжат… :

 

Снимка 43 – На припек през мразовития Февруари :

 

Снимка 42 – Урбанизация :

 

Снимка 41 –   Там ли сииии ??? :

 

Снимка 40 – Вече минава девет и половина, а аз все още не съм направил снимка на деня… : 

 

Снимка 39 – И все пак, ако някой е решил да се къпе тук, да има в предвид, че е забранено :

 

След 34, та чаааак до 38…

Да, все още си изпълнявам проекта. Тъп и упорит дет’ се вика (а са минали само 38 дни). Ето ги и снимките де :

Снимка 38 – По тъмно и студено на детската площадка… Общо взето никой нищо няма да изпусне, ако не е там в този момент. :

 

Снимка 37 – И люлките са излезли в „дървена“ ваканция :

 

Снимка 36 – Работа в екип – Единя партньор размразява ключалката, а другия го пази от снега :

 

 

Снимка 35 – Отново се забелязва изпълнителя на проекта и едно гладно куче, което обаче не беше уцелило правилното място, където да чака храна …, най-много да го бях почерпил ‘едно малко’  :

 

Снимка 34 – Първи стъпки във винопроизводството на социалистическа България :